Преди 2 седмици бях в Германия.
Първата дума, която изниква на повечето хора, когато чуят Германия е работа.

За мен Германия е нещо друго.

///М агистрали без ограничения, Баварските Алпи, Баварски крем и разбира се, баварските автомобили.

Бързах да си взема рент-а-кар-а.

Настроих навигацията за Nurburg.

За местните жители беше просто обикновен ден. Хора и автомобили в забързаното си ежедневие.

С всеки изминал километър броят на спортните автомобили се засилваше.

А с него и моето нетърпение да изляза на пистата.

Единствената ми цел беше да карам на ринга, зеленият ад. 

За да бъде максимално силно изживяването, избраната кола беше 260 коня. Олекотена. Подготвена за писта.

Каква добра комбинация! Разбира се аз съм опитен състезател и ме минаха само…
Всички.

Ама, Ник, какво общо въобще има Нюрбургринг с бизнеса?

Вероятно си задаваш този въпрос.

Нека ти отговоря в следващите редове

1) Пихтиестата маса между ушите ни ИМА лимит

Сигурно ти се е случвало да си мислиш, че в бизнеса срещаш трудности просто защото преследваш печалба, а не “следваш мисията си”.

А и като се замислиш – какво ли удоволствие може да изпиташ, отговаряйки на гневни клиенти, каквито всеки бизнес има?

Аз със сигурност си мислех това.

Мислех си, че ако се занимавам с хобито си, никога няма да се изморявам. Ще мога да го правя денонощно.

Обаче на практика независимо дали практикувам хобито си или работя – тялото и мозъкът ни имат лимит. След като го достигнем, не можем да продължим повече. Или просто не искаме.

76 километра без насрещно движение звучат лесни – седиш и си караш.
Нищо сложно. Дори имах пуснат климатик.

Това са точно 3 обиколки.

След тях обаче ми беше много трудно (снимката е преди карането).

След като навъртях САМО 3 обиколки на пистата не само не можех да гледам, ами и едвам ходех, а главата ми беше като преди изпит – не побираше повече информация.

Често чувам жени да казват: “Моето хоби е да се пека на плажа. Няма как да се изморя”.

На теория звучи супер, но реално това са по 8-10 часа лежане на ден – колко дни може да го прави, който и да е?

Извод №1

Ключовата дума е баланс – не можем САМО да работим, но не можем и само да се ЗАБАВЛЯВАМЕ с хобитата си. И двете омръзват. За това по малко от всяко.

2) Първо процесът – след това скоростта 

Беше 12:40 часа. Имах среща с Франки в 13:00ч, а вече бях при него. Трябваше да взема колата, с която да карам на Nürburgring.

Тогава в халето влезе един господин с прошарена коса.

Видимо на около 50 години. Търсеше собственика.

Говореха на английски и аз успях да разбера разговора им.
Оказа се, че има лек проблем.

Този мъж беше оставил жена си на пистата с ключовете за личния им автомобил, а той самият се беше върнал със спортната кола от пистата до халето. Личният им автомобил беше пред халето, а ключовете с жена му на пистата. Всичко щеше да е наред, ако имаше градски транспорт/таксита или поне и двамата да имаха мобилни телефони, но не.

Те са от Канада, дошли специално за пистата. Макар да трябваше да взимам спортния автомобил и да отивам да карам на пистата, реших да му помогна. Предложих му да го закарам и да го върна. Щеше да ме забави с 40 минути, но не мога да оставя човека така да се “спасява”.

Понеже пистата е на 20 минути от халето, в колата се заговорихме. Оказа се, че той знае доста неща за нея и започна да ми обяснява кои са опасните места и къде да внимавам.

След като стигнахме до пистата се върнахме за колата му – Артър (канадецът) – беше толкова благодарен, че предложи да ми бъде навигатор. Това е услуга, за която се заплаща между 50 и 200 евро.

Истината е, че не беше просто навигатор, а ми беше инструктор, тъй като аз почти не познавах трасето.

На самата писта ми направи впечатление колко добре обяснява и как познаваше всеки от 170-те ѝ завоя.

Въпреки това не карахме бързо. Бавно и полека, той показваше опасните места обиколка след обиколка.

Научих, че макар на някои отсечки да се чувствах уверен да давам повече газ, трябваше да знам перфектно конфигурацията, за да си позволя да вдигна скоростта.

Звучи ли ти познато?

В бизнеса както и на пистата, трябва да научим перфектно процеса на продажбата, и следпродажбеното обслужване преди да започнем да правим хиляди продажби.

Настъпим ли педала на газта преди да сме готови – може да последва “завъртане” – т.е. да се забавим сериозно с постигане на целите си.

Или ако караме твърде бързо – можем да счупим колата (средството, с което постигаме целите си) и да сме извън играта за дълго. В бизнеса това се нарича фалит.

За това както в бизнеса, така при спортното шофиране – първо опознаваме пистата (правилата на бизнеса), после автомобила си (нашия екип и себе си) и чак след това започваме да вдигаме темпото.

Преди да се опитваме да „чупим рекорди“ трябва да сме сигурни, че няма да си „счупим главата“.

Извод №2

Познавай правилата, за да знаеш как да ги нарушаваш. Познавай екипа си, за да знаеш къде са му слабите страни. Постигай консистентни резултати и чак тогава качвай темпото.

3) Състезавай се със себе си!

Вече бях направил няколко обиколки на пистата и мозъкът ми сякаш щеше да експлодира.

Физически не можех да карам повече. Макар да имам 12-годишен шофьорски стаж, да съм карал по различни състезания и да съм шофирал по 10 часа на ден –
това не беше достатъчно.

Тогава спрях преди да съм станал опасен за себе си и другите участници.  

Все пак имах отговорност за колата на стойност 30 000 лв., а покрай мен хвърчаха Поршета и McLaren-и за стотици хиляди евро. Чувствах се като с нож на престрелка.

Неподготвен.

Трябваше да съм on top of my game, както се казва на английски – а не бях.  

Седнах да хапна и да се освежа в заведението на пистата. Нямаше много избор, а и повечето маси бяха заети.

Все пак намерихме една на терасата с прекрасна гледка към входа на пистата. Наслаждавах се на заслужената си почивка и на всички шарени “бегачки”, които минаваха пред очите ми.

Тогава дойде Арнолд. Французин с кепе, който нямаше къде да седне. И седна до нас…

Няколко минути по-късно вече бях изял сухия сандвич, който взех от бара на пистата. Нямаше много време и трябваше да се връщам да карам. Истината е, че изпитвах страх да изляза на пистата сам.

Страшно некомфортно усещане.

Арнолд изглеждаше добронамерен и аз реших да пробвам късмета си. Попитах го дали случайно познава пистата и би ли се качил с мен, за да ме навигира докато карам.

Оказа се, че той няма добър английски, а пък аз нямам никакъв френски. Използвахме езика на тялото, малко нечленоразделни звуци:

Бжъът-буу, вррръъъмм… и се разбрахме.

Преди да тръгнем Дени (моята приятелка) попита Арнолд кое е най-доброто му време. Той побърза да отговори:

Това няма значение! Ти си на пистата и се състезаваш само и единствено със себе си!

Той твърдеше, че познава пистата, но искаше да направим едно кръгче с неговата кола. Каза, че кара Форд.

Форд-Форд, казах си аз. По-добре от нищо.

Като стигнахме до колата видях, че това не е обикновен Форд, а именно Ford RS. Един от 11 000 произведени бройки с 305 коня под капака. Както повечето коли на пистата и тази не беше със заводската си мощност. Тази беше с 400 коня.

След една главозамайваща (буквално) обиколка на пистата, ми беше ясно, че Арнолд е добър пилот.

Тогава се качихме в Z4-ката, която бях взел.

Карахме по пистата, а зад мен значително по-бавен модел на Ауди с трима души вътре, което правеше колата още по-тежка.

Висяха ми на задната броня и дори един от тях снимаше с телефона си.

Само си представи! Аз съм вътре в колата и се потя, старая се, давам всичко от себе си, а зад мен трима тийнейджъри се хилят, снимат ме и ще ме изпреварят.

Това ме ядоса.

Исках да им покажа! Как те ще ме изпреварват с по-бавна кола!

И дадох газ.

След няколко завоя видях, че момчето с Аудито кара опасно близо и реших да го пусна преди да сме направили някоя беля. Реших, че е разумно вместо да се правя на мъж, просто да го оставя и да се фокусирам върху собственото си шофиране.  

Минаха ме и видях 3-мата в колата как подскачат от радост.
Тогава Арнолд каза:

Браво! Ти се състезаваш сам със себе си. Ти не гониш нито тях, нито някой друг. Ти си тук, за да побеждаваш страховете си и пистата.

Вечерта преди да заспя разсъждавах върху думите му и мисля, че е прав.

Дали трябва да живеем, като се опитваме да се доказваме на някого, или като действаме според собствените си вярвания и убеждения?

И ето извод №3

Какво е постигнал някой друг и колко бързо „кара“ не е от значение. От значение си ти и твоята идеална траектория през пистата на живота. Нищо друго не съществува и не трябва да има значение.  Фокусирай се върху целите си.

Ще ти разкрия следващите 3 поуки във втора част на статията.

Сега знаеш, че е време за какво?

Време е да направиш нещо яко!